УЧИЛИЩНИЯТ ДИРЕКТОР ПРЕД СЕБЕ СИ И ПРЕД ДРУГИТЕ
Стоян Налбантов е директор на СОУ “Н. Й. Вапцаров” - Приморско
Тук публикуваме различни мнения за него, както и много други интересни случки, които Налбантов е разказвал на свои познати. ИВАН КОСТОВ
– министър-председател на Р. България – 1997-2001 г.
министър на финансите – 1990-1992 г.
председател на СДС – 1995 – 2001 г.
Познанството на Налбантов с Иван Костов датира от 1998 г. Тогава на официална церемония Иван Костов в качеството си на премиер удостоил Налбантов с титлата “доктор на историческите науки”. Това за Костов била първата церемония от подобен род – казал на Налбантов, че той е първият човек, на когото дава такава титла и затова много държал на познанството си с него. Разпитвал го надълго и нашироко за личния му живот, семейството, работата и пр. Казал на Налбантов, ако имал някакви проблеми на всяка цена да му се обадел, винаги щял да му помогне с каквото можел. Когато му се налагало да пребивава в Бургас или региона, Костов винаги звънял на Налбантов и го викал при себе си да се видят. Веднъж при един такъв разговор Костов му се скарал: “Няма да ми казваш “Г-н Костов”, а “Иване” – за теб аз съм Иван! Ти не разбра ли, че ние сме приятели…” Когато срещал хора от Бургас или от Южното Черноморие Костов винаги споменавал, че там – в Приморско, имал един голям приятел, като се върнели на всяка цена да му предадели много поздрави и т. н.
В минути на откровеност Костов споделял с Налбантов: “Защо така бе Стояне, защо толкова ми е приятно да общувам с тебе? Ти ме зареждаш с някаква положителна енергия. Колкото и да ми е тежък и напрегнат деня, само като те видя и като започнем да разговаряме изведнъж ставам друг човек – забравям за проблемите, придобивам някаква неизчерпаема енергия и желание за работа, зареждам се с оптимизъм и добро настроение, чувствам че светът е прекрасен, хората са прекрасни, животът е прекрасен – изпълнен със смисъл и съдържание!” Костов много се чудел на какво се дължи това, защо например не можел да постигне такова състояние на духа, когато общувал със своите съпартийци или сътрудници в правителството. Всички там раболепничели пред него, лицемерели, лъжели, подвеждали го, държали се някакси фалшиво и неискрено. Той знаел, че с такива хора нищо няма да постигне, но ги търпял – какво друго му оставало. Вече бил разбрал, че България няма оправяне – нещата били много забатачени. Това силно го депресирало и постепенно бил обхванат от някаква натраплива и хронична меланхолия, чувство на безпомощност и обреченост... А в началото не било така. Когато започнал да управлява все още вярвал, че нещата могат да се оправят, бил оптимист. Искал да отдаде всичките си сили за благото на тази страна и да я изкара от блатото. Вярвал, че всички са идеалисти като него, мислел, че всички ще се обединят около него и ще го подкрепят в името на общата кауза… Уви, действителността се оказала съвсем друга. Костов не бил очаквал, че управлението на една държава може да бъде толкова мръсна и неблагодарна работа. Каквото и да правел, накъдето и да се обърнел все се натъквал на едно и също – навсякъде интриги, разпалени страсти, вражди, подмолни действия, навсякъде задкулисни сделки, засегнати интереси, отмъщения, скандали, взаимно компрометиране и оплюване – навсякъде кал и мръсотия. Постепенно и той се оказал въвлечен в цялата тази мръсотия, станал неразделна част от нея. Вече не го интересувала съдбата на България – дали я управлява добре или зле. Единствената му мисъл била как да се отърве от този или онзи скандал, как да излезе чист от него и съответно каква мръсотия да направи на противниците си, какви кирливи ризи да изкара на показ, как да натрие носа на тоз или оня. Всъщност това било управлението на България – някаква помийна яма, бъркаш вътре с голи ръце, замерваш другите с мръсотия, те ти отвръщат със същото и т. н. до безкрай. За какво да управлява, за какво да се жертва? Никой нямало да му каже браво. Колкото повече се стараел, колкото повече се жертвал за държавата, толкова повече го оплювали – то просто нямало смисъл! По този повод много често той казвал на Налбантов: “Каква я мислихме, а каква стана!”
В такива моменти Налбантов го успокоявал, казвал му да не се притеснява, да си гледа работата, да не взема проблемите чак толкова насериозно. Нещата щели да се оправят от само себе си, тъй ами, защо трябва да се ядосваме за глупости? и т. н. Но Костов бил неутешим. За всичко били виновни Ония другите дето му пречели. Знаел ги кои са – някаква банда интриганти и заговорници. Постоянно му слагали прът в колелата и пречели за нормалното провеждане на реформата. Един ден щял да им види и на тях сметката. Направо щял да им разкатае фамилията!… Те, само те били виновни за всичко!
Тогава Налбантов се намесвал и му казвал да се стегне. Че какво толкова е станало, какво толкова се бил отчаял!? “Виж к’во ве, остави ги Oния другите, не им обръщай вниманиe! Помисли малко – кои са те и кой си ти? Тях никой не ги знае, те са световно неизвестни и завинаги ще си останат такива. За разлика от тях ти си историческа личност, ти си част от българската история. Нещо повече, ти си Творецът на българската история. Помисли каква велика мисия имаш да изпълняваш – няма кой друг, ти трябва да я свършиш тая работа! Сега в настоящият момент ти твориш историята на България, моделираш образа на България със собствените си ръце, правиш я такава каквато един ден ще се изучава в учебниците по история. Съдбата на цяла една страна е оставена в ръцете ти, на твоето благоволение и това би трябвало да те вдъхновява за велики и героични дела. А ти си тръгнал да се притесняваш за глупости и дреболии – Oния другите – някакви боклуци дето ти били пречели! Ама ай стига, моля ти се! Не говориш сериозно, нали?…”
Именно в такива едни моменти, Костов е споделял, че му е било много приятно да общува с Налбантов – така бил забравял за проблемите си и се зареждал се с оптимизъм и положителна енергия. Вероятно Костов наистина е вярвал на приказките на Налбантов и си е въобразявал, че има да изпълнява някаква “велика историческа мисия”. Той като че ли не е могъл да разбере, че Налбантов лицемери и му говори всичките тези глупости само от уважение към високия му пост. Възможно е да се е досещал, че Налбантов му прави “четки”, но така или иначе му е било приятно да го слуша, искало му се всичко това да е вярно и затова доброволно се е оставял последният да го баламосва и приспива със сладките си приказки. Колкото до проблемите на България, те можели да почакат. И тях щял да ги разреши, но някой друг път – не сега.
Постепенно Налбантов започва да се възприема като човек, който изпълнява някаква важна държавническа мисия – той бил успокоявал Костов в тежките му моменти, вдъхвал му нови сили за работа, в резултат на което премиерът ставал по-работоспособен и по-успешно изпълнявал премиерските си функции, по-добре управлявал България. Т. е. ако не бил Налбантов да успокоява премиера България щяла да пропадне.
Много скоро поради честите си срещи с Костов Налбантов започва да се вживява едва ли не в ролята на пръв негов съветник. Започва да се хвали, че Костов постоянно го търсел и му искал мнението по този или онзи въпрос относно управлението на страната, т. е. едва ли не Костов не знаел как да управлява и затова го търсел за да му помогне. Така Налбантов започва да се представя като човек, който управлява страната задкулисно. Хвали се, че правителството било взело дадено решение, защото той бил казал на Костов така да направят. Еди-кой си бил назначен за министър, защото Налбантов го бил предложил и т. н. Когато стане въпрос за конкретни кметове, директори, министри, Налбантов не пропуска случай да отбележи, че тези хора са зависими от него, били в ръцете му, на практика той ги управлявал, а не те него, само да се обадел до София и щели да изхвърчат от поста си. Въобще той бил човекът в сянка, той дърпал конците в тая държава.
Трудно е да се разбере доколко казаното от Налбантов за Костов е вярно и доколко е плод на неговата фантазия. По всяка вероятност Налбантов е черпел информация за Костов и въобще за работата на правителството от проф. Милчо Лалков. По това време проф. Лалков е бил съветник на президента и член на някаква комисия по въпросите на националната сигурност. В качеството си на такъв много често му се е налагало да общува с премиера, да работи съвместно с него и да му дава някакви съвети. Впоследствие проф. М. Лалков е споделял с Налбантов някои подробности от работата си с Костов (разбира се тук става въпрос за някаква безобидна информация, която не е представлявала държавна тайна). Налбантов използвал тази информация в своя полза и започвал да си присвоява заслугите на проф. Лалков. Говорел наляво и надясно из Приморско, че е човек на правителството и че изпълнявал някаква специална правителствена мисия. Постоянно му докладвали какво ставало в Министерския съвет, Костов му звънял за да се съветва с него, питал го какво решение да вземе по тоя или оня въпрос. Знаел още много неща, например точния ден и час, когато щяла да избухне войната в Косово, но не можел да ги каже, защото това било държавна тайна…
По време на педагогическите съвети Налбантов говори на учителите, че във връзка с приближаващата се война в Косово (пролетта на 1999 г.) трябвало да се вземат мерки за действия във военна обстановка – как да станела евакуацията, доставката на противогази и обучението за използване им, дали щели да стиганат противогазите за всички и пр. Но за това бил очаквал всеки момент инструкции отгоре, така че всички да имали готовност за предстоящото обявяване на извъредно положение. Говори на учителите ни в клин ни в ръкав, че вероятно щели да го викат в запас. Така правели всяка година, викали го в запас, защото бил много необходим на армията – там много го ценяли и не можели без него. Ама той правил всичко възможно да се освободи от запаса. Бил използвал всичките си връзки, защото бил по-необходим тук в училището – трябвало той да организира нещата тук, нямало кой друг. За целта Налбантов товари чистачките в училището с непосилни за тях задачи. По цял ден ги кара да преустройват помещенията в подземния етаж – изпразват складовете, преместват стари чинове и мебели от едно място на друго и приспособяват помещенията за да бъдат използвани като скривалища в случай на евентуална бомбардировка. В това отношение Налбантов е много стириктен. Постоянно кара жените да мият, да чистят, да лъскат “скривалищата”, защото всеки момент щяла да дойде комисия от Гражданска защита и щяла да проверява надеждността им. Прави изчисления дали скривалището е достатъчно голямо, дали нямало нужда от други помещения. Въобще Налбантов действа и се разпорежда със замах на военначалник, който се намира на бойното поле. Сигурно си е мислел, че училището е някакъв генерален щаб откъдето под негово пряко командване трябва да се ръководят бойните действия срещу врага… Така чистачките в училището са може би единствените, които пряко усещат на гърба си тежестите на “войната” и “извъредното положение”.
Факт е, че Костов и Налбантов се търсят и се срещат сравнително често, дотолкова често, че това привлякло вниманието и на проф Андрей Пантев. Той много се учудил на това спонтанно приятелство и питал Налбантов: “Абе, я разправяй, как ги правиш тия работи? Как успя да му влезеш под кожата на този човек?” на което Налбантов отговорял: “Ти още ли не си ме разбрал? Аз съм голяма работа! За мен непостижими неща няма!”
Веднъж и на проф. Пантев се наложило да се възползва от познанството на Налбантов с премиера. През пролетта на 1999 г. по време на Косовската криза Пантев застава изцяло на страната на сърбите и започва да прави антиамерикански изявления. Това рязко разваля отношенията му с правителството и въобще с хората от СДС. Последва взаимно оплюване между Пантев и хората от властта. Последните правят опит да му отнемат жилището – апартамент на БОДК. Пантев прави демонстративни изявления, че нямало да го уплашат, щял да излезе на улицата и да живее на палатка. Междувременно е била започната съдебна процедура за изгонването на Пантев от апартамента и делото било вече стигнало до втора инстанция – в Софийски градски съд. По това време чест гост на Налбантов в Приморско е проф. Георги Марков – директор на Института за история към БАН. Основната тема за разговор между двамата е какво щяло да стане с Пантев – дали щели да го изгонят от апартамента, дали нямало да го изгонят, дали щял да прави демонстрации, дали щял да излезе да живее на палатка и пр. Темата се коментира оживено и в пресата подхранвана от сензационните и пикантни изявления на Пантев. Но така или иначе, накрая Пантев не издържа. Той разбира, че наистина ще загуби битката с правителството и затова се обажда на Налбантов като го кара да се обади на Иван Костов и да го помоли да не го гонят от апартамента му. Налбантов разказва, че когато Пантев му се обадил по телефона направо плачел: “Моля ти се помогни ми, няма къде да живея! Ако ме изгонят оставам на улицата! Обади се на Костов! Той ти е приятел и ще те послуша!” Налбантов се обадил на Костов същият ден късно вечерта след 22 ч. Преди това не можал да се свърже с него, защото последният бил на някакво правителствено заседание. Тогава Костов обещал на Налбантов, че ще помогне и ще уреди въпроса с Пантев. Два дни по-късно Пантев се обадил на Налбантов за да му благодари. Не само, че не го изгонили от жилището му, но му дали и още един апартамент на “Оборище”. Дошли няколко човека от Националната служба за сигурност и го завели в новия му апартамент, който бил по-голям и по-хубав от стария, като наемът му бил повече от символичен – само няколко лева. Пантев бил готов да напусне стария си апартамент, но хората от НСС му казали, че нямало нужда – засега можел да задържи и стария си апартамент, но не трябвало да казва на никой, за да не разлайвали кучетата. По думите на Налбантов, впоследствие Пантев бил обитавал и двата апартамента в продължение на една година. Накрая без някой да го кара Пантев напуснал стария си апартамент, защото сметнал, че повече не му е нужен. Случаят е показателен за това, че независимо от идейните си различия с Пантев, Костов и хората около него са ценяли професора заради неговия научен принос и на практика не са желаели да се конфронтират с него. Те са виждали в негово лице един велик учен допринесъл много за българската историческа наука и са съзнавали, че ако се конфронтират само ще се компрометират в очите на хората. Затова са били принудени донякъде да го търпят, независимо от странностите му и непремерените приказки срещу правителството.
Още на следващият ден, след като Пантев се настанява в новото си жилище, в пресата излизат съобщения, че делото му в Софийския градски съд се отлагало за есента (става въпрос за 1999 г.), т. е. отлагала се процедурата за изгонването му от апартамента на БОДК. Всичките тези публикации според Налбантов са били пряк резултат от неговите лични действия, т. е. Налбантов се бил обадил на Костов и с това е предизвикал да се задейства някаква мощна машина, която управлявала цялата държава в т. ч. и съдебната система. Налбантов използва случая да се хвали и да се вживява едва ли не като някакъв всевластен човек – човекът в сянка, нещо като кръстник на мафията или нещо подобно, който дърпа конците в тази държава и я управлява задкулисно. Хвали се пред учителите и им показва въпросната статия във в. “24 часа” като твърди, че ако той не се бил обадил преди това на Костов съдът нямало да вземе такова решение и сега нямало да има такава статия. “Вие не разбрахте ли, че в тази държава е така – каквото кажа аз туй става!”
Няколко месеца по-късно, някъде около август или септември 1999 г. Пантев успял да се отблагодари на Налбантов за услугата. По това време Налбантов бил загубил някаква голяма сума служебни пари – около 500 лв. Казва, че бил държал парите в металната каса, която се намира в дирекцията на училището. Един ден се случило така, че забравил касата отключена и точно тогава парите изчезнали. Налбантов се съмнява в една от чистачките – Елка Богданова, която била влизала да почиства дирекцията. Но така или иначе не може да докаже нищо – парите ги нямало и той трябвало да ги възстановява. Тогава на помощ му се притекъл проф. Пантев, който му възстановил цялата сума безвъзмездно и дори му дал още няколко стотин лева “за да си имал за харчлък”. Пантев го успокоявал като му казвал да не се притеснява за парите – нищо нямало да му връща, а ако пак му потрябвали пари, да му се обадел – той пак щял да му услужи: “Нали затова сме приятели, трябва да си помагаме.”
Както е известно Налбантов е научавал много неща за Костов и за работата на правителството от проф. Милчо Лалков. Разбира се проф. Лалков не е споделял с Налбантов всичко, но има един конкретен случай, който Лалков не е могъл да скрие като впоследствие е споделял мнението си по този въпрос и с много други хора. В случая става въпрос за кризата в Косово и по-точно за времето през 1998 г., когато тя е започвала да ескалира. Тогава е било отправено искане до българското правителство за приемане на албански бежанци на територията на България. Правителството е обсъждало варианти за разселване на бежанците в района около Кюстендил. В първият момент Костов се е поддал на натиска на САЩ и другите западни страни и е бил готов да даде съгласието си за приемане на бежанците. Но впоследствие се е натъкнал на яростната опозициия от страна на проф. Милчо Лалков, който тогава е изпълнявал някакви консултантски функции към Президентството по въпросите на националната сигурност. Проф. Лалков е бил непримирим по този въпрос и държал да не се правят никакви отстъпки. Общо взето бил силно шокиран, че един български премиер така лекомислено и безотговорно жертва националните интереси и допуска албанците на българска територия. “Вие представяте ли си какво ще стане след 40-50 години при техния демографски растеж!? – говорил той на президента. – Ако сега ги допуснем в България, тези хора ще плъзнат като плевели и после не можем ги спря – ще ни завладеят като едното нищо. След 50 години ще бъдат мнозинство в Кюстендилско и Благоевградско и постепенно тези райони ще се превърнат във второ Косово – първо ще поискат автономия, после – отцепване от България… Не! Не ни трябват въобще! Нека някой друг да ги взема!”
Нужни са били много усилия за да бъде убеден Костов да отстъпи. Дотогава премиерът се стараел да бъде послушен и да изпълнява безпрекословно това което му диктуват американците. От друга страна Костов не можел да се примири с мисълта, че някой си, който нямал никаква власт (в случая проф. Лалков) можел да му налага мнението си и да му диктува какво да прави. Така се наложило Костов да бъде в буквалния смисъл на думата озаптен. Срещали го най-различни хора от тайните служби и му държали сметка: “Кой си ти, че да жертваш националните интереси? Не ни ли стигат малцинствените проблеми, които имаме с турците и циганите, че сега и албанците да ни създават проблеми!?” Впоследствие по настояване на проф. Лалков президентът свикал т. нар. Комисия по въпросите на национална сигурност, на която присъствали Костов, както и много висши офицери и хора от тайните служби. Там никой не искал да слуша аргументите на Костов – че ако сме откажели да приемем бежанците, България щяла да загуби много от международния си авторитет, че това щяло да ни попречи да влезем в НАТО и Европейския съюз и пр. и пр. В крайна сметка Костов бил буквално заставен да отстъпи. Казали му с много културен тон и без да го заплашват, че той не трябва да допуска албанските бежанци на българска територия – просто НЕ ТРЯБВА!… И той се съгласил. Подсъзнателно Костов усетил, че няма друг избор – в негов интерес било да се съгласи…
От този момент нататък Костов разбрал, че фактически не той управлява страната, а някакви други тъмни и задкулисни сили, които го следяли много внимателно и в решителния момент се намесвали и му казвали какво трябва да прави и какво не. Излизало, че цялото управление на тази страна било пълен фалш – пълна порнография. За пред света той бил уж премиерът, главният човек в тази държава. Дори го били оставили за известно време да си вярва че е така и той наистина си въобразявал, че уж той управлява, че той е човекът, който коли и беси и от когото зависи всичко. А сега какво излизало? Костов просто бил някакво чучело и подставено лице – марионетка в чужди ръце, които го манипулирали и управлявали отстрани… (Ах, какъв голям наивник е бил само!мислел си той. Как не е могъл да прозре тази истина по-рано!?) Така постепенно Костов бил завладян от някакъв безнадежден и отчаян фатализъм – живеел постоянно с чувството, че вече нищо не зависи от него и че някой друг оттам някъде другаде решавал нещата вместо него.
През 1998 г. въпросът за албанските бежанци се обсъжда тайно и то само на високо правителствено ниво. Прави се всичко възможно пресата да не научи нищо по въпроса. Провеждат се разговори в Президентството и Министерския съвет, водят се тайни преговори с дипломати, но така или иначе в продължение на 9-10 месеца българската общественост все още не знае за съществуването на такъв проблем. Едва през пролетта на 1999 г., когато кризата в Косово ескалира, на дневен ред отново излиза въпросът за съдбата на бежанците. Основната тема в световните медии са войната, етническото прочистване и разбира се последвалата от всичко това хуманитарна криза – бежанският проблем, тежкото положение в бежанските лагери и необходимостта бежанците да бъдат разселени в съседните на Югославия страни. Сега този проблем се обсъжда надълго и нашироко от политици и медии – вече никой нищо не крие. Към България е отправено официално искане да приеме част от бежанците на своя територия. Костов прави всичко възможно да отложи решаването на проблема – трябвало уж да направи необходимите консултации, трябвало да иска гласуване на съответния закон в Народното събрание и пр. Но така или иначе той отказва да приеме бежанците. Днес Костов приписва това като някаква заслуга за себе си. Със задна дата той твърди, че не бил допуснал албанците, защото е искал да защити националните интереси на България. Но това не е вярно. Истината е, че Костов е бил принуден да прибегне до тази мярка само за да си няма проблеми с НЯКОИ ДРУГИ ХОРА, т. е. той е търсил начин да си спаси кожата.
Email this topic to a friend
Printer-friendly version of this topic
Conferences
Radostina Ivanova,
UCHENICI, 02-Oct-03, (1)
RE: Diana Janeva,
Ximikat, 03-Nov-05, (74)
RE: Krasimira Petkova ,
baba qga, 02-Apr-05, (44)
)